Всеки от нас крие в себе си някаква тайна. Сложил я е дълбоко в тайния си килер и я пази за някой друг момент, за някой друг човек, за някое друго време. И никога дори не се запитва за кога и за кого. А като отворя и погледна вътре, тайни всякакви. От малката и невинна тайна за нелегално хапнатия шоколад по време на диета, през блузките „на промоция”, до чуждото легло. И всеки път като погледна вътре си мисля, че място за повече няма. Но продължавам да трупам, бавно, полека, някак невинно и може би неосъзнато, без дори да подозирам, че този миг от живота ми всъщност някой ден ще бъде натикан там и оставен да прашасва в името на святото бъдеще. След всяка изминала година живот си мисля – колко е голям килерът? И до кога ще се пълни? Не може ли просто някой ден да се изчисти от само себе си.
Наскоро стана дума за нещо съвсем невинно – почивка сред планината, пикник, огън, броене на звезди, красота и романтика.
- Чудесно – казах аз.
И в същото време пред очите ми се отвори позабравената вратичка, натъпкана до дупка с предишен живот. Понечих да кажа:
- Даа, спомням си как изкарах една незабравима нощ, там под звездите, на една поляна, до едно езеро, до огъня, потопена в свежия звук на природата. Единствената нощ, през която съм спала под открито небе, метнала върху себе си малко одеалце и много романтика. Бих се радвала да повторя тази нощ с Теб ... и да я потретя ... и така докато остареем. Защото знаеш, че Ти си Човекът, че Ти си за мен и аз съм за теб. А единствената предишна нощ под открито небе със сигурност вече няма да ми се струва така прекрасна.
Но не го казах. Защото този килер не трябва да се отваря ... не днес, не сега, не в този момент ... нека утре. А утрето все не идва. А защо? Нима това не е бил един друг живот? Един живот, който няма нищо общо с това, което е сега? Нима някой очаква, че моят живот е започнал едва над 20 години след като съм се родила?
На следващия ден, разхождайки се, покрай нас минава мъж.
- Здравей, – умихва се той – отдавна не сме се засичали. Как си?
- Добре съм – отговарям аз.
Разменяме си няколко невинни и любезни реплики и се разминаваме
- Кой е това? – питаш ме Ти
И килерът отново се отваря. Една кола, търкалящи се кутии бира по задната седалка, две димящи цигари, двама души и две (само)доволни усмивки.
- Никой, просто комшия – отговарям аз и тръшвам злобно вратата на килера.
Не днес, не сега, не в този момент ... нека утре. Но утрето пак не идва. А до кога? Може би докато някой ден, замъглена от старческата си деменция не те погледна право в очите и не Ти кажа: „ Помниш ли онази нощ, когато наблюдавахме светлините на града? Там, на онзи хълм, засипани от бирени бутилки ... Бяхме млади и безгрижни. Как ми липсват тези времена ...” А ти учудено ще ме погледнеш и ще ме попиташ: „С кого си била?”. А може би, вече и ти грохнал и стар, ще си помислиш, че си бил ти ...
А онзи ден, гледайки ме как се гримирам вече сякаш часове пред огледалото, Ти ме целуна с усмивка и ме попита:
- Къде ти се ходи тази вечер, принцесо?
И мислите тръгнаха. Бутилка хубаво вино, наргиле с вкус на череша, а пред мен мъж като приказка – висок, с изписани устни, черни очи, огромни ръце. Който ме гледа с тайнствена усмивка, говори ми на ухо и от време на време ме гали по челото. И си говорим ... за всичко, за всички. Без задръжки, без табута, без притеснение. За кино, за история, за медицина, за нас. И после опиянени от виното и още нещо, палим колата и с мръсна газ се понасяме из града. Летният вятър се плете в косите ми, силната музика сякаш ме повдига от седалката, а цифрата 160, която виждам изписана на таблото ме кара да си представям, че летя. Обикаляме града, обикаляме клубовете и се така прибираме някъде по времето, в което всички нормални съседи излизат за работа.
- В Х**** - казвам аз. „Дяволите да те вземат”, мисля си на акъла. „Няма ли да се изтриеш най-накрая! Ти си просто минало, дори не си кой знае колко прекрасен спомен!” Вратата отново е хлопната с такава сила, че всеки момент очаквам да се счупи на парченца и всяка малка тайна, скрита в килера да се изсипе на главата ми и да ме задуши. Не днес, не сега, не в този момент ... може би утре ще Ти кажа. И утре пак няма. Може би ако живеехме в друг свят, където Ти и той не се познавахте, никога не сте били приятели и никога няма да бъдете.
А килерът се пълни и пълни. Може би вече не с такива истории, но с какви ли не други. „Дааа, мило, днес денят ми беше чудесен”, „Не, скъпи, не съм изморена”, „Неее, ни най-малко не ми е писнало от нищо”, „Да, закусвах”, „Не, не ми се излиза” ... Малки неща, но неща. И място все още има, явно и ще продължава да има. Колко е голям килерът? И кога мога да изровя от вътре големите неща? Примерно онзи слон в дъното с цвят на звездно небе? Или жирафът с мирис на бира и цигари? А разрошената мечка с наргилето, шампион по наземно летене с лилав автомобил? Пречат ми, нямам място за малките скрити удоволствия на тайно изпушената цигара и двата килограма отгоре. А ти знаеш, че ти си Ти. Ти знаеш, че аз съм имала живот и преди теб. Ти знаеш, че аз нямам живот след теб. Ти знаеш, че на ръката ми има пръстен, който за нищо на света няма да сваля. А след толкова пропиляни години, след толкова неразбрани мечти и съсипани връзки, кога е моментът да отворим килера, да пуснем на свобода духа на предишните Коледи и отминалите като бърз влак през живота ми мъже и да започнем само аз и Ти, без неизказаните думи, без несподелените преживявания? Само аз, ти и вече изпразнения килер с отминал живот? Или пак да си повторя ... не днес, не сега, не в този момент ... може би утре.
Тези въпроси задавам на всички: Колко е голям скритият килер с малките и големи тайни? Кога трябва да се отвори? И защо не трябва да се отвори?
08.06.2009 14:14
Страхотен текст!Поздрави!
Поздрави и на вас! :)
11.06.2009 16:01
