Тя седеше и гледаше замечтано през прозореца. Усмихваше се и чакаше. Какво ли? Чакаше бъдещето, чакаше мечтите си, чакаше да се потопи в един живот, за който отдавна беше мечтала и тихо беше мокрила възглавницата, мислейки за него. Спомените я върнаха назад във времето.

Тогава, преди 6 години, тя тръгна, остави зад гърба си всичко, готова да покорява широкия свят и нови висоти, усмихната, свежа, енергична и млада. Остави и него, първо го задраска старателно от листа с бъдещи планове, после дори изтри и следите от името му с малка гумичка. И се впусна напред, потопи се в света на новите надежди, на новото ежедневие, на новите приоритети, на новата култура. И беше щастлива.

Докато един ден животът отново не я сблъска с него. Беше едновременно непроменен и различен. Сякаш беше придобил нова притегателна сила, сякаш нещо непреодолимо я теглеше към него. И тя се поддаде на силата, но не съвсем. Дори в слабостта си сякаш остана свободна и дистанцирана от него. Така след една нощ на нежност, при която той сякаш неистово се опитваше да изтрие грешките на миналото и да и докаже, че тя все още е Единствена, тя се отдръпна с усмивка, неспособна да приеме доказателството и отново се качи на самолета към новия си свят.

Но с това все още нищо не беше приключило. Само месец след това, той предложи и следващото доказателство – пропътува целия път до новия свят, само за да изтрие сълзите от моментната слабост и самота, които се бяха прокраднали в дома и. Дойде без уговорки, без очаквания, воден единствено от любовта си и желанието да бъде до нея. Но тя не прие и това. На края се сбогуваха приятелски и всеки пое по своя път.

Този път дори и той. Намери си друга жена, твърдеше, че я обича и че иска да бъде с нея. И в този момент нещо в сърцето и замря. Сякаш чак тогава осъзна, че вече наистина го е изгубила, че вече няма да получи следващ шанс да се върне назад и двамата заедно да се борят с грешките, а не само той старателно да се опитва да заличи своята половина от тях. Всъщност в този момент, тя за пръв път се замисли, че вината може би не е била само у него, само у него е било единствено желанието да се поправи поправимото. А тя беше решила да се чувства свободна. От какво? От кого? И тя самата не разбра.

Но разбра с какво я беше заменил и това окончателно я срази. Може би защото от далеч си личеше, че той сякаш се беше хвърлил през глава в нещо, което не беше това, което трябваше да бъде. И в една лятна нощ се разбра защо. Той дойде при нея и сякаш невинно спомена, че е щастлив и спокоен, но повече никога няма да обича така, както е обичал една друга жена. Целуна я. А тя беше наясно, че тази нощ е може би последният и шанс да си го върне обратно. И тя прие този шанс. Но отново нещо друго в нея заговори, реши, че иска първо просто да пробват. Сякаш ставаше въпрос за нова кола, която първо трябва да бъде изкарана на тестова обиколка. Така тя се превърна от любимата жена в любовницата. Той спря да говори за другата, а тя тихо умираше когато той се появяваше късно вечер или дори на следващия ден. Когато „тестът” по неясни критерии се оказа успешен, тя го подсети за намерението му да се раздели с другата. Но за това трябваше да се изчака – време, повод. Така си и остана до момента, в който тя отново се прибра в новия си свят. Но, дори и от разстояние, от вътре кипеше, раздирана от съмнения и вече почти невярваща, че това ще се случи. И то се случи. Само два месеца по-късно, тя отново се завърна там, където беше сърцето и, щастлива, както не се е чувствала от много години, за да бъде при него на най-красивия празник, да изкарат най-хубавата Коледа заедно. Няколкото дни до тогава минаваха кротко и безметежно, докато дойде Бъдни Вечер. А той беше на работа. Сякаш някакво шесто чувство и частичка злоба я накараха да отиде до дома на другата, просто за да си запълни времето. Той беше там, не в командировка, не на работа, а при другата жена. Дълго седя в колата, пушеща цигара след цигара и давеща се в сълзи. Осъзна, че единственото, което всъщност се беше случило е сляпата и вяра в него и думите му. След това си тръгна, този път завинаги. Захвърли всичко друго, което все още я свързваше със стария и свят, изхвърли телефонния си номер и изчезна. А него за втори път изтри, вече с по-голяма гума – изтри както името му и всичко лошо, така и всичко хубаво, което някога е било.

Така изминаха няколко месеца алкохолен делириум, няколко месеца тъга и половин година отчаяни опити за завръщане в нормалния ритъм на живот. А той все някак успяваше да я докосне и да и попречи. Дали случайно намерил адреса на елекртонната и поща, дали изнудил някой за новия и номер, но той беше навсякъде. След година съдбата си направи поредната шега с тях – срещна ги. Той беше разкаян, отчаян, молещ, а тя сякаш беше станала от лед. Отказа да му се довери, бореше се със зъби и нокти да не повярва на нито една негова дума. Но явно можеше да излъже всички, освен сърцето си, което за отмъщение спря и я отведе безпомощна в болница. Само той беше до нея, а тя без да иска осъзна колко кратък всъщност може да бъде животът. Месец по-късно получи пръстен, най-хубавият и най-желаният от всички, получи надеждата, че мечтите все някога се сбъдват.

Но отново трябваше да се върне в новия свят. Беше постигнала прекалено много там, за да остави всичко недовършено. Затъркаляха се бавно месеци, изпълнени с телефонна любов, безброй смс-и и мейли. И въпреки всичко той съумяваше всеки път да и покаже, че дори и далеч той е до нея.

Сега тя седеше замечтана на прозореца и си мислеше за изминалите години. Сякаш някаква сила постоянно ги разделяше и свързваше до момента, до който и двамата не бяха готови да се отдадат напълно един на друг, докато и двамата не бяха готови да признаят и да простят всичките си грешки. Последните месеци бяха напрегнати и тежки, тя се надяваше на деня, в който ще се върне, а той винаги висеше на косъм. Докато малко преди важния час, в който щеше да разбере дали ще успее, надеждата и сигурността в собствените сили надделяха, тя започна да върви по улиците усмихната и да брои оставащите дни докато сърцето и стане цяло. Ето че този ден беше дошъл, дипломата беше въпрос на време, но тя не трябваше да я чака тук. Чакаше само него, за да я направи отново цяла. Нищо друго не беше вече важно. В този момент видя червения бус с българска регистрация да завива по улицата, проследи го с поглед как паркира пред къщата и видя половинката си да слиза от него – все така очарователен, сините му очи сякаш блестяха, косата му изглеждаше почти бяла на светлината на слънцето, а усмивката му показваше, че той е щастлив толкова, колкото и тя. Беше дошъл да я отведе обратно в дома и и родината и, там, където е сърцето и бъдещето и. Свърши се с новия свят! Беше време да се върне към стария и да се бори да го обнови така, както винаги си беше мечтала. Щеше да бъде по-трудно, но щеше да бъде по-щастлива. Освен себе си и развитието си, там тя щеше да има и него.

чувства нямат давност, нямат забрава. И разминаването често си го причиняваме сами

нещо, което съм писала много отдавна, но мисля,че е в синхрон с написаното от теб тук -
http://benra.blog.bg/poezia/2009/06/18/obrechenost.350505

Prekrasno napisano

Така е. Много пъти обаче все пак си мисля, че може би така е било по-добре. Защото с ръка на сърцето си признавам, че може би ако не се бяхме разделили още в това начало, никога нямаше да се съберем пак и да оценим какво сме били и какво сме един за друг. Защото и двамата имахме нужда от израстване, от преоценка, от осъзнаване на грешките.
Всъщност забравих да спомена, че тя всъщност съм аз - това е моята любовна история. :)
Открих се и в стихчето, благодаря ти отново!

когато погледнем от позицията на изминалото време обикновено виждаме нещата такива, каквито са, а не такива,каквито сме ги видели тогава. Времето ,освен че ни прави по-мъдри, има свойството да ни отрезвява или да ни доказва непреходността на чувства, които сме зачеркнали.
Ладвам се,че твоята любовна история е с хепи енд :-)

след години в подобна история, стигнах до извода че години на ред съм се лъгала в това че сме родени един за друг и вси4ко което се случва е за да докаже любовта ни.....спрях да търся любовта, защото смятах че съм я намерила ...и пове4е няма какво да изпитам....сега с болка знам че аз съм ве4е минало, а моята любов.....не я заслужава.....

може и така да се случи. Никой не знае какво му готви времето.
Но поне засега искам и имам причина да вярвам и да се чувствам щастлива! Това е миг, който не бива да се пропилява заради мисли за незнайното бъдеще, защото дори и то да не е добро, споменът, че си била щастлива остава.
Поздрави и дано откриеш любовта си! :)

Като гледам разголените крака на писателката са ми ясни и новите преоритети и новата култура на героинята:))))Ако това е бъдещето на литературата те издигам в култ и ти правя паметник от един надупчен мерцедес,отгоре му селска мутра с галоши,който да те държи да не ти се завие свят.