Приказка за малкото листо
Някога, някъде, имало едно мъничко листо. Не се знаело къде - някъде, където всички епохи били дали своя принос за изграждането на един невъзможен свят - стар и в същото време нов. Не се знаело и кога - някъде по времето, когато всички сезони, всички дни и нощи се били сляли в един необясним кръговрат и били образували едно необятно вълшебство и безвремие. Безвремие, в което стрелките на големия часовник някак неестествено били замръзнали, сякаш от страх да не нарушат тишината…
Това листо се било родило както всички останали с първия пролетен полъх.Но, за разлика от всички други, то не било обикновено листо - неговите миниатюрни очички виждали всичко, а малките му ушички чували дори най-тихия шепот. И то мълчаливо наблюдавало околния свят - срещу себе си виждало гората, виждало още хиляди като него, усещало как те с тайни знаци общували помежду си, виждало как тихо си играели с вятъра и помахвали на слънцето, което в отговор им пращало топлата прегръдка на лъчите си. А около себе си не виждало нищо - само едно самотно, малко клонче, което било и неговото единствено убежище. И така, в топлата си закрила, то просто наблюдавало как животът кротко си тече за всички освен за него. И погълнато от самотното си занимание дори не забелязвало как около него също се раждал живот. Но този живот също не го забелязвал, сякаш за ден порасващото клонче било приютило още стотици като малкото листо и в същото време не съвсем еднакви, попаднали в това вълшебство без сами да знаят от къде, защо и как. Но те сякаш не виждали самотното си, взряло се в небитието другарче.
И все така загледано и замечтано листото посрещнало лятото, ставайки в същото време все по-голямо … и все по-самотно. Дори факта, че вече не било само, дори това, че вече и то си играело с вятъра заедно с всички останали не отнемало дори малка трошичка от самотата му - то тайно наблюдавало гората отсреща, тайно наблюдавало и всичко около себе си и тайно знаело, че, въпреки всичко, то не е истинска част от този живот. И решило да потърси щастието си на друго място - залюляло се, скъсало тънката нишка, свързваща го с единственото му истински познато нещо и бавно се понесло надолу. Но сега вятърът вече не му се струвал игра - сякаш го бил сграбчил като хищно животно, блъскал го във всички посоки и не му позволявал да достигне земята. А то бързало - лятото вече било към края си, а то все още не било опитало дори капка от живота.
Докато съвсем ненадейно се озовало в нечия длан. Сковано от страх не смеело дори да направи опит да избяга от там. До момента, в които не усетило нейната нежност, до момента, в които не почувствало, че е открило новия си дом, в които не осъзнало, че от нея черпи живот. И си останало сгушено вътре, наслаждавайки се кротко на всички топли чувства, които го били обзели. И продължавало да наблюдава живота - на всички други, но не и своя - на своя просто се било отдало без да мисли за нищо. Виждало, как останалите листа отново били отдадени на флирта с вятъра, чувало безспирните им песни, чувало и равномерното тиктакане на големия часовник, виждало и бавното придвижване на стрелките му, но в съзнанието му всичко това се било обединило под една дума „безкрайност“. Това явно била и причината за съществуването на всичко заобикалящо го - толкова различно и в същото време толкова еднакво. А листото сякаш за пръв път имало чувството, че е щастливо. Усещало хармонията - когато му било хладно топлата длан го сгрявала, когато изгаряло от топлина пак тя го изпълвала със свежест и хлад. От нея то сякаш черпело сили и хранело ранената си душа. Но безмълвно - без да се отрони дори и една единствена думичка.
И също така безмълвно настъпила и есента. Сега листото виждало как всички останали, отново погълнати в играта си, дори не били усетили как живота им е наближил своя край и сякаш изведнъж за броени секунди те вече не съществували. А то все още било там, все още било живо И все още било щастливо без само да знае от какво. Тогава се заслушало в безмълвието, чуло тишината. И сякаш за миг се стопило, сякаш за миг всичко се променило, сякаш за миг всичко утихнало, сякаш за миг всичко изчезнало…
Някога, някъде имало едно мъничко листо. Не се знаело къде - някъде, където всички епохи били дали своя принос за изграждането на един невъзможен свят - стар и в същото време нов. Не се знаело и кога - някъде по времето, когато всички сезони, всички дни и нощи се били сляли в един необясним кръговрат и били образували едно необятно вълшебство и безвремие. Безвремие, в което стрелките на големия часовник някак неестествено били замръзнали, сякаш от страх да не нарушат тишината…
И там, в това безвремие, имало едно мъничко листо - лежало мъртво върху студената земя, застинало с малките очички, загледани в щастието, с малките ушички, заслушани в тишината. И изглеждало наистина малко, сякаш току що появило се на този свят - мъката го била смалила… а самотата го била убила.
