Малко късно попаднах на това четиво. Ти пишеш:
И всичко в момент да изгубиш:
спомени,
мечти,
сърце,
душа,
усмивка,
сън,
живот
и да продължиш да се движиш безцелно през времето ...
Без да знаеш на къде отиваш,
без да знеаш кой си,
за какво си тръгнал,
на къде отиваш,
къде ще стигнеш ...
И как ще се върнеш.
Как ще стигнеш живота?
Как ще стигнеш щастието и любовта?
Къде ще намериш своята душа?.....
===Но един ден случайно срещаш смъртта ..."

Смъртта е неизбежна.Никой не е вечен. Само вселената /според мен/ е безкрайна. Много мисли има в теб. Интересно е. Кога с болка, кога с усмивка все нещо в нас се настанява и ние трябва да го приемем или отхвърлим. Между впрочем,смъртта е последна спирка. Едва ли трябва да се настанява в мислите ни преждевременно. Нека мислим за ключът с който трябва да отворим вратата и да излезем навън сред множеството. Колкото и различия да има сред нас хората в това е прогресът. Еднаквостта е стоеж на едно място. Но си много права като казва: "... Но продължаваш да вървиш." Важното е да не спираш. Макар, че човек има нужда от почивка и тя му се полага след куп извървяни километри. Понякогада помисли, друг път да махне с ръка защото не си заслужава да измисляш отново топлата вода и т.н. Лека вечер. }}}

lelei, evita, ne znaeh, 4e pishesh stihove - bravos - mnogo e hubavo.
celuvki